Джордж Патън

Posted on September 11, 2011 by Commanders

Генерал Джордж Патън
(1885 – 1945)

Джордж Патън
Джордж Патън – снимка Уикипедия

Джордж Патън (George Smith Patton) е роден на 11 ноември 1885 година, в Сан Габриел, Калифорния. Той посещава военна академия „Уест Пойнт”, но е принуден да напусне след една година, заради лошите резултати от теста. След това отново се включва в курса и се дипломира през 1909 година, като печели и назначение в кавалерията.

През 1910 година, Патън се жени за Беатрис Айер, която е от заможно семейство, забогатяло от текстилен бизнес. Двамата имат три деца – Беатрис Смит, Рут Елън и Джордж Патън ІV. По-късно синът му тръгва по стъпките на баща си като участва в Корейската и Виетнамската война.

Патън е бил отличен спортист, той се класира на пето място в модерния петобой на Олимпийските игри, проведени в Стокхолм през 1912 година. Също така е бил отличен ездач и моряк, както и пилот. Тъй като след игрите, той става най-младият „майстор на шпагата”, по негов дизайн е създадена кавалерийска шпага, наречена “сабя Патън”.

По време на Първата световна война, Джордж Патън е изпратен на западния фронт във Франция, където служи под командването на генерал Джон Пършинг, преди да е преместен в 304-та танкова бригада. В битка при Meuse Argone, Патън е сериозно ранен и почти умира, сражавайки се храбро. След войната, е назначен в танковия център на лагера Мийд, където става близък приятел с Дуайт Айзенхауер. През 1932, се присъединява към Айзенхауер и Макартър, които ръководят армията във Вашингтон, която се използва срещу протестиращите. Патън оправдава атаката срещу бившите членове на американската армия, защото смята, че страната е на ръба на комунистическа революция.

На 1 октомври, 1940, Патън е повишен в чин Бригаден генерал и му е поверено командването на 2-ра въоръжена дивизия, базирана във Форт Бенинг. По-късно същата година, Патън се присъединява към генерал Айзенхауер в организиране на операция Факел. През 1942, Патън пристига с хората си в Северна Африка. След освобождаването на Мароко, той участва в панирането на нахлуването в Сицилия, след това е изпратен в Тунис, като ръководител на 2-ри корпус. Патън държал много на дисциплината, поради което настоявал хората му да се бръснат всеки ден и да носят вратовръзки по време на битка.

На 17 август, 1943, Патън и войските му нахлуват в Месина. Превземането на острова разчиства пътя на корабите към Средиземно море. Той също така помага за подкопаването на властта на Мусолини и Емануил ІІІ го принуждава да подаде оставка. По време на кампанията седемдесет и трима италиански затворници били убити от войници от 45-та дивизия. Двама от командирите, ръководили нападението, били изправени на съд от генерал Брадли, обвинени в предумишлено убийство. Тяхната защита била, че всъщност генерал Патън им издал заповед да не оставят след себе си пленници. За да не бъде обвинен и самия генерал във военни престъпления, Брадли прекратява разследването за убийството на италианските войници.

Същата година, Патън посещава 93-та Евакуационна болница, за да види дали има още от неговите подчинени, които да са приети с диагноза умора и стрес, причинени от военните действия. Той размахва пистолет пред лицето на един от неговите редници, които са приети там и поради този инцидент, Айзенхауер го сваля от командването на 7-ма армия и го изпраща във Великобритания да помага на генерал Ходжис в подготовката му за инвазията над Нормандия. Там Патън изнася доста нецензурна реч, която накрая завършва с обобщението, че е отредено Америка и Великобритания да владеят света, което доста обижда съюзниците.

През 1944 година, месец август, Патън и поверените му войски пристигат край Франция, и въпреки късното си включване, бързо правят впечатляващ прогрес към Льо Ман. Участват в битката при Метс, където претърпяват сериозни загуби. Пресичат Рейн, настъпвайки напред, и в крайна сметка стигат до Чехословакия, където са принудени да се оттеглят, заради протестите на Йосиф Сталин и Червената армия.

След войната, Джордж Патън е направен губернатор на Бавария. Той е силно разкритикуван, заради това, че е оставил нацистите на техните длъжности. Патън е отстранен от длъжността губернатор и получава командването на 15-та армия. Когато му остава само ден до завръщането му в Съединените Щати, той пострадва тежко при пътнотранспортно произшествие. Парализиран от врата надолу, Джордж Патън умира от емболия на 21 декември 1945 година.

Джордж Патън – цитати

Posted in Джордж Патън | Leave a comment

Исороку Ямамото

Posted on September 11, 2011 by Commanders

Исороку Ямамото
(1884 – 1943)

Исороку Ямамото
Исороку Ямамото – снимка Уикипедия

Исороку Ямамото (Isoroku Yamamoto) е роден през 1884 година. той завършва японската военноморска академия през 1904 година. Сражава се в битката при пролива Цушима през мой 1905, където загубва два пръста на лявата си ръка.

Ямамото посещава японския военноморски военен колеж между 1919 и 1921, и университета Харвард, между 1925 и 1928 година. Служи като военноморско аташе в САЩ. След 1930 година, той печели репутация, заради опита си в морската авиация. Заради тези свои познания, Ямамото настоява въздухоплавателните средства да бъдат основната сила на японския флот. Освен модерни кораби, той също така искал да има и повече модерни изтребители, с които да оперират. Повечето изтребители излитали от самолетоносачи, тъй като нямали наземна база. Ямамото искал във флотата да има модерни самолетоносачи, които да са бързи и да са оборудвани с модерни оръжия.

Докато служи в Америка, Ямамото си създава негативно отношение към американския военноморски флот и стандартите в него, на които той става свидетел. За него американския военноморски флот е клуб, съставен от играчи на голф и бридж. Въпреки своето негативно мнение, Ямамото бил наясно с огромната власт, която имат военноморските сили на САЩ, особено в Тихия океан. Той бил една от малкото висши военни фигури в Япония, които имали сериозни опасения относно оспорване на мощта на американските военни сили в Тихия океан. Тъй като това не била популярна гледна точка, Ямамото е изпратен обратно в морето, като командир на комбиниран флот.

През октомври 1941 година, Хидеки Тойо става министър-председател на Япония. На Ямамото е наредено да се подготвя за атака срещу Америка, тъй като тя се смята за единствената реална заплаха за японската експанзия в тихия океан. Ямамото е бил наясно, че за да има успех тази атака, единствената им възможност е да нанесат зашеметяващ и бърз страничен удар, който да е толкова разрушителен, че Америка да не може да се възстанови от него. Планът му бил да унищожи Пърл Харбър, американската военноморска база в Хавай.

На 7 декември 1941 година, Пърл Харбър бил нападнат. Ямамото не получил този тотален страничен удар, който планирал, тъй като тогава всички самолетоносачи на американската войска били разположени в морето, а Ямамото бил наясно колко са важни тези кораби за американците. В битката при Мидуей през юни 1942 година, Япония губи по-голямата част от самолетоносачите и самолетите си. Това било катастрофална загуба, и японския флот не могъл да се възстанови от нея.

През април 1943 година, Ямамото решава да направи инспектираща обиколка на японските бази в южната част на Тихия океан, в опит да подкрепи морално и повдигне духа на войниците, след поражението при Гуадалканал. Американците успяват да декодират съобщение, което съдържало информация, че Ямамото ще посети северната част на Соломоновите острови на 18 април. Декодираното съобщение давало точна информация относно пристигането и заминаването, както и на определените местоположения. В САЩ също така получават информация за броя и вида самолети, които трябвало да участват в транспортирането на Ямамото. Тъй като адмиралът все още се считал за основна фигура в Тихия океан, било взето решение да го убият.

Операция Vengeance била проведена от шестнадесет войника от Р-38 светкавичен отряд и 339-ти боен ескадрон, на които било наредено да пресрещнат и свалят самолета на Ямамото. Двата бомбардировача „Бети”, които го ескортирали били свалени и самия Ямамото бил убит. Смъртта на Ямамото подкопава до голяма степен морала в японската армия, и поради тази причина на японската общественост е съобщено за смъртта на Ямамото почти месец след покушението върху него.

Останките на Ямамото били кремирани, и праха му бил върнат в Япония на борда на един от неговите бойни кораби „Мусаши”. Посмъртно Ямамото е повишен до най-високия ранг – адмирал на флота, награден е с ордена на хризантемата, първи ранг, и нацистка Германия го награждава с Рицарския кръст с дъбови листа, което го прави единственият чужденец, получил тази награда.

Posted in Исороку Ямамото | Leave a comment

Шарл дьо Гол

Posted on September 11, 2011 by Commanders

Шарл де Гол
(1890 – 1970)

Шарл де Гол
Шарл де Гол – снимка Уикипедия

Шарл де Гол (Charles-André-Joseph-Marie de Gaulle) е роден в Лил, Франция, на 22 ноември, 1890 година. Син на директора на йезуитско училище, той получава образование в Париж. Завършва военната академия „Св.Сир”, дипломирайки се 13-ти, във випуск от 1912 студента.

Назначен като втори лейтенант, висок 6 фута и 5, де Гол се присъединява към пехотния полк, командван от полковник Анри-Филип Петен през 1913 година. По време на Първата световна война, де Гол е раняван два пъти през първите няколко месеца на конфликта. През февруари 1915 е повишен до чин капитан, когато се бие при Вердюн, където отново е ранен и на 2 март, 1916 година е пленен от германската армия. През следващите 32 месеца той е държан в няколко затвора на военни лагери и прави пет неуспешни опита да избяга.

След примирието, де Гол е назначен в полско подразделение, формирано във Франция, където служи под командването на Максим Вейганд. Той воюва срещу Червената армия по време на Гражданската война и печели най-високото военно отличие в Полша-–Virtuti Militari. Де Гол изнася лекции във Френския военен колеж, където той работи в тясно сътрудничество с Анри-Филип Петен. През следващите няколко години двамата мъже се стремят да създадат малка, мобилна и високо механизирана армия от професионалисти.

Военните идеи на Шарл де Гол се появяват в неговата книга “Армията на бъдещето” (1934). В книгата си той също така критикува статичните теории за войната, каквато е например тази при линята Мажино. Книгата била непопулярна сред политиците и военните, тъй като те се изказвали в полза на идеята за масова армия от наборници по време на войната. През 1936, де Гол е наказан за своите възгледи, като изваждат името му от списъка с повишения. През 1938 година, той публикува следващата си книга “Франция и нейната армия”. Тази книга предизвиква недоволството и на Патен, който обвинява де Гол, че се възползва от работата, извършена от служителите на Френския военен колеж.

При избухването на Втората световна война, де Гол поема командването на 5-та танкова армия в Елзас. Много скоро остава разочарован от военната иерархия, която не успява да разбере важността на използването на танкове при масовите атаки с въздушна подкрепа. Когато германската армия наклува при Седан, той получава командването на наскоро сформираната 4-та бронетанкова дивизия. Де Гол атакува немците при Монткорнет, разполагайки с 200 танка, но без подкрепа от въздуха, той почти не оказва въздействие за спиране на германското настъпление.

Доста по-успешно се справя при Комонт, когато Шарл де Гол е единственият френски командващ офицер, който принуждава германците да се оттеглят по време на немската инвазия към Франция.

На 5 юни 1940 година, френкия министър-председател Пол Рейно, уволнява Едуар Даладие и назначава де Гол за военен министър. Той заминава на посещение в Англия, и когато се връща, открива че Петен е свалил Пол Рейно от поста му на премиер и сформира правителство, което ще търси примирие с Германия. Де Гол е в опасност да бъде арестуван от новото френско правителство, заради което се връща в Англия. На следващия ден той прави радио предаване, с което призовава френския народ да продължи борбата срещу германската армия.

Докато е президент, Рузвелт признава Висша Франция, но Чърчил отказва да подкрепи де Гол като лидер на „свободните французи”. Петен отговаря с оричането на де Гол. На 4 юли, 1940, военен съд в Тулуза го осъжда задочно на четири години затвора, а втори военен съд на 2-ри август, го осъжда на смърт.

Де Гол прави опити да обедини съпротивителните движения във Франция, като му помагат Жан Мулен, Чарлз Делестреинт и Андре Деварвин. През 1943 година обаче, първите двама са арестувани от Гестапо. След това де Гол се мести в Алжир. През юни същата година е сформиран Френският комитет за национално освобождение, където съпредседатели са де Гол и Анри Гирауд.

Въпреки възраженията на Великобритания и САЩ, Временното правителство на де Гол е признато от Чехословакия, Полша, Белгия, Люксембург, Югославия и Норвегия. През 1944 година, двете правителсТва също се съгласяват, че де Гол може да помогне в администрирането на свободните части на Франция.

Де Гол достига до Франция на 20 август 1944. Позволено му е да се присъедини заедно с неговата 2-ра бронетанкова дивизия към американската армия, когато тя влиза в Париж на 25-ти август. Де Гол е бил разстроен, че не бил сред поканените на конференцията в Ялта, но той представлява Франция като една от четерите страни, които подписват крайния документ за предаването на Германия. На 13-ти ноември, 1945, Първото учредително събрание единодушно избира де Гол за ръководител на френското правитлество. Той заема поста до 20-ти януари, 1946, когато подава оставка. Сформира дясна група, но след първоначалния й успех, популярността й бързо спада и де Гол я напуска през 1953.

След оттеглянето си от политиката, де Гол пише първите три тома на своите мемораи. Той се връща в политиката през 1958, когато е избран за президент по време на Алжирската криза. Той обявава независимост на всички 13 френски африкански колонии, но Алжирската война продължава до 1962.

Де Гол решава, че Франция трябва да има своя собствена атомна бомба и неколкоратно блокира опитите на Великобритания да се присъедини към Европейската икономическа общност. През 1966, де Гол оттегла Франция от интегрираното военно командване на НАТО.

Следват студентски бунтове срещу неговото правителство и негативни резултати при проведения референдум, което води до подаване на оставката на де Гол през април 1969. След пенсионирането си, той завършва своите мемоари.

Шарл де Гол умира на 9 ноември 1970.

Posted in Шарл де Гол | Leave a comment

Херман Гьоринг

Posted on September 11, 2011 by Commanders

Херман Гьоринг
(1893 – 1946)

Херман Гьоринг
Херман Гьоринг – снимка Уикипедия

Херман Гьоринг (Hermann Wilhelm Göring) е роден на 12 януари 1893 година, в Розенхайм, Бавария. Като син на висш офицер от армията, той също завършва военно училище и става член на пруския корпус на кадетите.

През юни 1912 година, Гьоринг се присъединява към немската армия. Той служи в пехотата през първите няколко месеца на Първата световна война, но след това е приет в болница, заради ревматоиден артрит на колената. След като се възстановява се прехвърля към военновъздушните сили на немската армия. Скоро става пилот на изтребител и отбелязва първата си победа през ноември 1915. До края на войната Гьоринг постига 22 победи, след като става лидер на JG 1-ви ескадрон, и е награден с Железен кръст и Pour Le Merite за храброст.

След войната, Херман Гьоринг изкарва прехраната си като пилот, работейки а компания Fokker, в Холандия. Там той среща и се жени за баронеса Карън фон Фок-Кантзов.

Гьоринг се завръща през 1923 година, и след като чува Адолф Хитлер как говори, се присъединява към Германската националистическа работническа партия. Хитлер също се възхищава от Гьоринг и го назначава за ръководител на отдел SA, известни още като щурмоваци. След последвалите политически събития, Гьоринг бяга в Швеция, за да избегне арест. Гьоринг прекарва известно време в Стокхолм – от 1924 до 1928 година, където е в лошо физическо състояние, заради пристрастеността си към морфина, също така страда и от затлъстяване. През 1928 година се връща в Берлин, става един от членовете на нацистката партия и е избран в Райхстага. През 1932 година е назначен за негов председател. След Хитлер, той със сигурност бил най-известният нацист в Германия.

След като Хитлер е назначен за канцлер и се установява неговата диктатура в Германия, Гьоринг придобива много позиции. Той е назначен за министър-председател и министър на вътрешните работи на Прусия и му е даден контрола върху Луфтвафе – нарастващите военновъздушни сили на Германия. Даден е голям тласък на развитието на Луфтвафе и когато войната започва, Германия е добре оборудвана във въздуха, за да може да извърши светкавична война с опустошителен ефект срещу Полша.

Разрушителното въздействие на самолетите, използвани по време на атаката срещу Полша през септември, 1939 година, затвърдява позициите му в нацистката партия. Властта на Херман Гьоринг започва да намалява, когато Луфтвафе се проваля в унищожението на Кралските военновъздушни сили по време на битката за Великобритания.

След 1940 година, Гьоринг се бори да запази властта си от останалите. Вместо всички тези съперници да се борят за една и съща обща цел, те постоянно се стремят да намерят начини да разширят властта си за сметка на другите. С напредването на войната, поведението на Гьоринг става все по-странно. Той вече е напълно пристрастен към морфина. Става все по-мързелив и надебелява още повече. Начинът му на живот става много показен, което разгневява много нацисти, които поне са били наясно, че средният германец страда и преживява трудностите от бомбардировките на съюзниците.

През май 1945 година, Гьоринг се предава на американците. Досега той бил най-важният нацист, който е заловен, без да се е самоубил или да е бил убит. В затвора той губи голяма част от теглото си и се налага да се откаже от пристрастяването си към наркотиците. Той е изправен пред съда в Нюрнберг по обвинение в престъпления срещу човечеството и военна преценка. От всички нацисти на процеса, той е единственият, който има силна защита и с някои свои отделни коментари кара хората в залата да се смеят. Това обаче не го спасява от присъдата, и той е осъден на смърт чрез обесване.

Присъдата на Гьоринг е трябвало да бъде изпълнена на 15 октомври 1946 година. Само часове преди неговата екзекуция обаче, той извършва самоубийство, като поглъща калиев цианид и по този начин измамва палача.

Posted in Херман Гьоринг | Leave a comment

Курт Щудент

Posted on September 11, 2011 by Commanders

Генерал Курт Щудент
(1890 – 1978)

Курт Щудент
Курт Щудент – снимка Уикипедия

Генерал Курт Щудент (Kurt Student) прави забележителна военна кариера по време на Втората световна война. Той е участвал в нападението над Западна Европа през 1940 година, в планирането на операция „Морски тюлен”, и в най-голямата въздушна атака на Германия по време на войната – нападението на остров Крит.

Курт Щудент е роден на 12 май, 1890 година. Той се присъединява към немската армия и получава назначение през 1912 година. На следващата година е прехвърлен в така наречените Немски военновъздушни сили, които по-късно ще станат известни под наименованието Luftwaffe (Луфтвафе). През Първата световна борба, Щудент служи като разузнавателен пилот и лети с бомбардировач.

През 1934 година, когато Хитлер е лидер на Германия, Щудент се присъединява към Луфтвафе. До този момент на германците вече им било ясно, че Хитлер определено иска да разшири тази част на армията. Щудент изиграва ключова роля в развитието на Луфтвафе. В съответствие с цялостната философия за светкавичната война на Гудериан, през 1938 година на Щудент му било заповядано да сформира първият по рода си парашутен батальон. Такова военно подразделение, дотогава било почти нечувано (макар в Съветска Русия да обучавали парашутисти в Червената армия), но щяло да изиграе важна роля в цялостната концепция на т.нар. „светкавична война”.

Новата военна сила на Курт Щудент не била използвана в нападението срещу Полша. В определен смисъл, нарастващата военна сила на Германия, означавало, че няма смисъл да бъде впрягана цялата в това нападение. Всъщност, главната причина била, че Хитлер искал да запази в тайна тази нова бойна единица, докато светкавичната война не се изрази с пълна сила в Западна Европа.

Немските парашутисти били успешно използвани в нападението срещу Норвегия, Белгия и Холандия. В частност, парашутната атака срещу Ротердам, превзела направо сърцето на холандската защита, показвайки своята бързина и свирепост. По време на нападението срещу Холандия обаче, Щудент бил прострелян в главата, и имал доста тежки рани, които не му позволили да се върне на бойното поле преди януари 1941 година.

Използването на парашутната бойна единица на Щудент в различни нападения в Западна Европа, постигнала толкова много и това убедило Хитлер, че тя наистина е доста важна част от неговата войска. През май 1941 били използвани за нападението срещу остров Крит. Тук обаче, парашутистите на Щудент понасят доста тежки загуби, въпреки крайната победа над средиземноморския остров. Макар нападението да имало успех като краен резултат, Хитлер бил шокиран от броя на загиналите от парашутния батальон на Щудент, затова разпоредил спиране на използването им в бъдещите мащабни военни акции.

В резултат на тази заповед, на хората от парашутната единица на Щудент им била отнета възможността да участват в парашутна атака при по-големи по мащаб нападения. След това, Първи парашутен полк е използван при опита да се възпре настъплението на Монтгомъри по река Рейн – но при операция по земята. Макар съюзниците на Хитлер да смятали, че една атака по въздуха с неговите парашутисти ще е ефективна, такава не се състояла, тъй като той все още бил забранил да се прибягва до използване на парашутната единица на неговата армия.

През май 1946 година, Курт Щудент бил изправен на процес, за да отговаря за престъпленията, извършени срещу Гърция и остров Крит. Осъден е на 5 години затвор, но по медицински причини е освободен предсрочно през 1948 година.

Курт Щудент умира през 1978 година.

Posted in Курт Щудент | Leave a comment

Чуичи Нагумо

Posted on September 11, 2011 by Commanders

Чуичи Нагумо
(1887 – 1944)

Чуичи Нагумо
Чуичи Нагумо – снимка Уикипедия

Чуичи Нагумо (Chuichi Nagumo) е японски адмирал от Императорския японски флот, по време на Втората световна война. Нагумо е роден през 1887 година, в град Йонезава, префектура Ямагата, намираща се в северната част на Япония. Завършва в 36-тия випуск на Императорската японска военноморска академия през 1908 година, осми по успех от 191 кадети. Като курсант във флота, той служи на крайцерите Соя, Ниских и Ниитака. Получава повишение през 1910 година и е назначен на крайцера Асама.

След завършване на торпедното училище и военноморското артилерийско училище, Чуичи Нагумо е повишен до под-лейтенант и служи на бойния кораб Аки. През 1914 е повишен в лейтенант и е назначен на боен кораб Киришима.

Нагумо завършва военноморския военен колеж и през 1920 година е повишен в чин капитан трети ранг. Неговата специалност е торпедна и разрушителна тактика. Скоро бива изтеглен на служба в генералния щаб на императорската японска флота. През 1924 година е назначен за командир. През 1925-26 година, Нагумо придружава японските мисии за изследване на стратегиите за морски военни действия, тактики и оборудване в Европа и Съединените щати.

След завръщането си в Япония, Нагумо служи като инструктор в Императорската японска военноморска академия. 1929 година е повишен в ранг капитан и поема командването на крайцера Нака, следва крайцера Такао и бойния кораб Ямаширо. Повишен е в контраадмирал на 1 ноември 1935 година. През 1937-38 е бил комендант на торпедното училище, а 1940-41, комендант на Военноморския колеж.

На 10 април, 1941 година, Нагумо е назначен за главен командващ на първи въздушен флот, който се превръща в първа военновъздушна сила на императорския японски флот, до голяма степен благодарение на него. По това време е видимо, че физически и психически той вече е на възраст. Физически страда от артрит, а психически е станал доста предпазлив, работейки усилено над тактическите планове на всяка една операция.

Все пак, въпреки липсата си на опит, той бил поддръжник на комбинирането на морски и въздушни сили. Докато командва Първи въздушен флот, Нагумо ръководи доста ефективно поверените му военни сили в битката при Пърл Харбър, макар по-късно да е критикуван, че не е могъл да предприеме трета атака, която би довела до разрушението на местата, в които американците съхранявали горивото и резервните части.

Нагумо е командир на флота по време на бомбардировките на Дарвин и нападението над Индийския океан срещу британската източна флота, което е успешно, потопявайки един самолетоносач, два крайцера и два ескадрени миноносеца, принуждавайки адмирал сър Джеймс Самървил да се оттегли към Източна Африка.

Но в битката при Мидуей, успехът, който Нагумо постига до момента във войната е към своя край. Ударните му сили губят четири самолетоносача, което се оказва повратна точка в Тихия океан, и води до големи загуби. Въпреки че в битката били изгубени 110 пилота, тяхната загуба не била толкова катастрофална, колкото загубата на четирите авионосци, техните въздухоплавателни средства и мъжете, отговарящи за тяхната поддръжка.

След това, Нагумо отново е назначен за главен командващ на Трети флот и командва носачите при кампанията в Гуадалканал, но действията му там до голяма степен били нерешителни, и това води до бавно пропиляване на значителна част на морските военни сили на Япония.

На 11 ноември 1942 година, Нагумо е назначен обратно в Япония, където му възлагат да командва военноморската област Сасебо. На следващата година е прехвърлен във военноморска област Кюре. През 1944 година е главнокомандващ на Първи флот, който по това време до голяма степен участва главно в обучения.

Тъй като военното положение за Япония продължило да се влошава, Нагумо отново е изпратен на бойното поле. Заминава за Марианските острови, като командир на IJN 14-ти въздушен флот и едновременно с това командир на тихоокеанския наземен флот, действащ в централната зона. Решителната битка във Филипинско море коства на Япония приблизително 500 самолета. Нагумо и армията на съюзниците са оставени да се защитават сами остров Сайпан от американското нападение. На 6 юли, по време на последните етапи от битката за Сайпан, Нагумо извършва самоубийство, използвайки пистолет, опрян в слепоочието, а не традиционния метод на сепуко. Останките му са намерени по-късно от американските морски пехотинци в пещерата, където той прекарва последните си дни като командир на защитниците на Сайпан. Посмъртно е повишен в адмирал.

Posted in Чуичи Нагумо | Leave a comment

Хю Доудинг

Posted on September 11, 2011 by Commanders

Хю Доудинг
(1882 – 1970)

Хю Доудинг
Хю Доудинг – снимка Уикипедия

Хю Доудинг (Hugh Dowding) е считан за един от главните умове, които стоят зад победата в битката за Великобритания – една от най-известните битки през Втората световна война. Доудинг се смята за един от най-важните военни командири от войната, спасил страната по време на Битката за Великобритания.

Доудинг е роден в Шотландия през април 1882 година и получава образование в колежа Уинчестър и Кралската военна академия в Уоолуич. Доудинг служи в Цейлон, Гибралтар, Хонконг, след което продължава още шест години в Индия. Когато се връща във Великобритания след толкова години служба, през които обикаля различни места, Доудинг започва да се учи да пилотира, и получава своя лиценз през 1913 година. След това се присъединява към новосъздадения Кралски пилотен корпус и воюва в Първата световна война, където е бил командир на 16-та ескадрила. По време на войната, той се спречква с ръководителя на Кралския пилотен корпус – генерал Хю Тренчард, по въпроса за почивката на пилотите, които били изтощени от постоянните изпитания. В резултат на това, Доудинг е изпратен обратно във Великобритания. Повишен е в чин бригаден генерал, но не взима повече активно участие в самата война.

След войната, Хю Доудинг се присъединява към новосъздадените Кралски военновъздушни сили и става заместник маршал през 1929 година. През 1933, е повишен в чин маршал на авиацията, а през 1934 му е дадено званието рицар.

Но след 1930 година, Доудинг оставя своя истински отпечатък в историята. Той вярвал в изследователската и развиваща дейност на военновъздушните сили, поради което настоявал сериозно да бъдат адекватно финансирани. Той е бил наясно, че дните на двуместните самолети са вече преброени. Конкуренцията в тази сфера, води до създаването на легендарния Спитфайър (Supermarine Spitfire). До 1937-38, Доудинг вече е убеден, че войната с нацистка Германия е напълно реална като възможност, тъй като те не правят опити да скрият растежа на Луфтвафе. През април 1937, Луфтвафе демонстрират своята способност да унищожи един беззащитен град с бомбардировката на Герника в Испания. Поради тази причина, Доудинг вярва, че Великобритания трябва да бъде в състояние да се защити от германските бомбардировачи – затова настоява за разработването и производството на изтребителите Спитфайър и Хърикейн. Той също така настоява за разработването на радара – така Великобритания ще има адекватно предупреждение за атаката на врага.

През 1938 година, Доудинг все още вярва, че Великобритания не е в състояние да се защити адекватно от Луфтвафе и поради тази причина съветва Невил Чембърлейн да проведе умиротворителна политика в Мюнхен. Докато Чембърлейн бил критикуван за това, че “се дава” на Хитлер, вместо да се изправи твърдо срещу него, Доудинг вярва, че се нуждаят от още малко време, за да може Великобритания да се подготви и да се защити адекватно.

През 1940 година Доудинг изиграва своята роля, като предоставя каквито може изтребители в защита на мъжете, които са евакуирани в Дюнкерк. И двамата с Уистън Чърчил са убедени, че всяко по-пълноценно използване на ресурсите, с които разполага Доудинг ще е безотговорно, особено за нещо, което мнозина считат за загубена кауза.

В битката за Великобритания, мъжете от военновъздушните части били използвани до краен предел. Както и в Първата световна война, Доудинг отново влиза в конфликт с главнокомандващ офицер относно тази тактика. Командващият искал пилотите да бъдат ангажирани с Луфтвафе преди да преминат на английското крайбрежие. Доудинг отхвърлял този подход, тъй като вярвал, че всеки британски пилот или пилот на съюзниците, който бъде пуснат с парашут над Ламанша е много по-вероятно да се удави. Всяка битка над суша, която води до изстрелване на пилота с парашут, води до по-голям шанс за оцеляването му. Доудинг е бил наясно, че военновъздушните части не са изтребители, а самите пилоти нямали достатъчно опит, затова решава да се ангажират с Луфтвафе на “родна” почва.

Победата в битката за Великобритания прекратява всяка надежда на Хитлер да стартира операция “Морски тюлен”. В последните години, някои историци преоценяват наново значението на битката, твърдейки, че сърцето на Хитлер не е било в инвазията срещу Великобритания, а е бил напълно фокусиран върху атаката срещу Русия.

Доудинг е един от хората, на които се смята, че е заслугата за победата през септември 1940 година. Кариерата му обаче не завършва със слава, както мнозина смятали, че трябва да бъде. Генерал Маршал Портал, ръководител на военновъздушните сили, не бил съгласен с тактиката, която Доудинг използвал през ноември 1941 година, и човекът, който планирал победата при битката за Великобритания, бил принуден да подаде оставка от позицията си на главнокомандващ на военновъздушния отряд.

Доудинг получава „специални задължения” да се справя с продукцията на въздухоплавателни средства, които идват от Америка. Той се оттегля от Кралските военновъздушни сили през юли 1942 година, и бил възнаграден с титлата баронет през следващата година.

Хю Доудинг почива на 15 февруари, 1970 година.

Posted in Хю Доудинг | Leave a comment

Артър Пърсивал

Posted on September 11, 2011 by Commanders

Артър Пърсивал
(1887 – 1966)

Артър Пърсивал
Артър Пърсивал – снимка Уикипедия

Генерал-лейтенант Артър Пърсивал (Arthur Percival) е бил главният офицер, командващ Малая през Втората световна война, когато японците нахлуват там през декември 1941 година. Генерал Пърсивал е този, който трябвало да подпише документите по предаването на генерал Ямашита, след като Сингапур се предава през февруари 1942 година.

Артър Пърсивал е роден на 26-ти декември, 1887 година. През 1901 започва своето обучение в училище за ръгби, където бил среден ученик по отношение на академичните му способности. След пет години завършва училището и през 1907 започва работа като чиновник при търговец на желязна руда в Лондон. Той остава на тази работа до започването на Първата световна война. В първия ден на войната, 4-ти август 1914 година, на 26 годишна възраст, Пърсивал се присъединява към Корпуса за обучение на офицери. Изпратен е във Франция и през 1916 воюва в битката при Сома. През септември, същата година е тежко ранен от шрапнел, когато повежда хората си в битка близо до Трепвал. Пърсивал е удостоен с военен кръст за своята смелост.

Докато се възстановява от раните си, му е предложено редовно назначение. През октомври, Артър Пърсивал става капитан в полка Есекс, а през 1917 е повишен (временно) в майор и след това (временно) в подполковник. По време на Пролетната офанзива през 1918, Пърсивал спасява френска артилерийска единица от атака и е възнаграден с Croix de Guerre (военен кръст). Даден му е постоянен чин майор, и също така е награден с DSO. Когато войната приключва, Пърсивал е поставен начело на академията.

Между двете войни, Пърсивал е изпратен с британска военна мисия до Архангел, Русия и след това служи в Ирландия. Там печели репутация за брутално отношение към републиканците и ИРА обявява награда от 1000 лири стерлинги за главата му. Следват два неуспешни опита за покушение на живота на Пърсивал.

През 1923-24, Пърсивал посещава академията в Камбърли и прави голямо впечатление на преподавателския състав. През 1929 година е повишен в чин подполковник. След прекарана една година в Кралската военноморска академия, Пърсивал става лектор там. Ръководителят на академията, сър Джон Дил имал много високо мнение за Пърсивал и използва влиянието си, за да го назначат за командир на 2-ри батальон, полк Чешир. До 1938 година служи в Малая, след което се връща във Великобритания.

Пърсивал служи в Британският експедиционен корпус през 1939-40, и след Дюнкерк му е възложена задачата да командва 44-та пехотна дивизия. Той отговаря за защитата на 60 мили от бреговата линия на Англия и през 1941 е повишен в генерал-лейтенант и е назначен за главен офицер, командващ Малая.

Пърсивал остава в историята като човека, който предава 136 000 мъже, след като Сингапур се предава през февруари 1942. След войната, той пише книга за командването си в Малая и Сингапур, но получава по-скоро неблагоприятни отзиви от рецензентите.

След предаването, Пърсивал е държан в затвора Чанги, който действал като военен лагер за затворници. През август, 1942 е изпратен в Манджурия през Тайван и остава там до края на войната. Пърсивал застава зад генерал Дъглас Макартър по време на церемонията по предаването на „USS Missouri” и му подава една от писалките, използвани в тази церемония.

През септември, 1945, Пърсивал се връща във Великобритания. Той се оттегля от армията на следващата година, след което пише своите мемоари „Войната в Малая”. Също така е назначен с рицарско звание, което било доста необичайно за човек, който е пенсиониран от армията с такъв висок ранг.

Артър Пърсивал умира на 31 януари 1966 година.

Posted in Артър Пърсивал | Leave a comment

Реймънд Спруънс

Posted on September 11, 2011 by Commanders

Реймънд Спруънс
1886 – 1969

Реймънд Спруънс
Реймънд Спруънс – снимка Уикипедия

Адмирал Реймънд Спруънс (Raymond A. Spruance) е бил старши военноморски командир по време на кампанията в Тихия океан. Реймънд Спруънс е командвал 5-ти флот в битката във Филипинско море през 1944 година, когато японската флота е била разгромена до такава степен, че не успява да се възстанови след това.

Реймънд Спруънс е роден на 3 юли, 1886 година, в Балтимор. Той завършва Военноморската академия на САЩ през 1906 година и започва своята кариера като военноморски офицер. По време на атаката над Пърл Харбър, на 6 декември 1941, той служи на военни кораби, крайцери и разрушители. По-късно съпровожда превозвачи, които са били използвани за нападението на Дулитъл срещу Япония. При това нападение, адмирал Халси се разболява и препоръчва Спруънс да го наследи като командир. Той бързо си изгражда репутация на умел командир. Скоро след това е повишен в началник на Генералния щаб на Тихоокеанския флот на САЩ, което от своя страна означава, че той изиграва съществена роля при планирането на бъдещите военни операции в Тихия океан.

През ноември 1943 година, Спруънс става командир на 5-ти флот, което му позволява да командва централните части, действащи в Тихия океан. Той повежда хората си в битката при Филипинско море, при която Япония губи 365 самолета, удар от който не успява да се възстанови. Иронично е, че Спруънс е бил критикуван в някои среди относно тактиката му при Филипинско море, заради това, че не е атакувал до край превозвачите на японският флот. Смятали са, че е трябвало да използва създадения хаос сред японците, за да ги унищожи напълно, но основната функция на флота на Спруънс била да защитава.

След битката при Филипинско море, Реймънд Спруънс се връща в Пърл Харбър, за да подпомогне планирането на бъдещи площадки за кацане. Той също така участва в планирането на инвазията в Иво Джима и Окинава, след което се връща в морето като командир на 5-ти флот, за да вземе участие в тези две решителни сражения.

След победата на САЩ в тези две битки, Спруънс се връща в Пърл Харбър още веднъж, за да помогне за планирането на инвазията в Япония – събитие, което нямало да се състои. Той участва в планиране на операцията “Olympic (Олимпиада)” (инвазията на Кюшу) и операция “Coronet (Корона)” (инвазията на Хоншу). Ако операция „Корона” се беше състояла първа, Спруънс е щял да я ръководи. Все пак, бомбардирането на Хирошима и Нагасаки гарантира, че не е необходима инвазия на Япония.

След края на войната, Спруънс остава командир в Тихия океан за кратко време, след което е президент на Военноморския колеж и американски посланик на Филипините.

Реймънд Спруънс почива в Монтерей, Калифорния, на 13 декември, 1969 година.

Posted in Реймънд Спруънс | Leave a comment

Фридрих фон Паулус

Posted on September 11, 2011 by Commanders

Фридрих фон Паулус

Фридрих фон Паулус
Фридрих фон Паулус – снимка Уикипедия

Фридрих Вилхелм Ернст Паулус (Friedrich Wilhelm Ernst Paulus) е роден през септември, 1890 г, в Брайтенаун, Хасен-Насау, в Германия, в семейство на учител. След като не успява да стане курсант в германския флот, той учи право в Марбургския университет, но скоро се налага да прекъсне обучението си, за да се присъедини към армията на Германия през 1910. На следващата година е назначен за втори лейтенант на Трети полк в Баден. През 1912 година се жени и за Елена Розети-Солеску, красива млада жена, произхождаща от богато и аристократично румънско семейство, една година по-голяма от Паулус.

С избухването на Първата световна война, Паулус е адютант в трети батальонен полк, който участва в атаката срещу Франция. През ноември се наложило да напусне фронта, поради заболяване, и след това е назначен като полкови щаб директор във 2-ри пруски полк. По-късно е преместен в централния щаб на Корпуса, където достига чин капитан. През 1915-16 година, неговият корпус служи в Румъния и Македония, участва и в по-късния етап на битката при Вердюн, както и в битката при Сома през 1918.

След като войната приключва, Фридрих фон Паулус остава на военна служба и е назначен като ротен командир на 13-ти пехотен полк, но прекарва повече време, ангажиран с Правилника за длъжностните задължения, отколкото с войсковите части. През 1943 година, Паулус е повишен в чин подполковник и е назначен за командир на 3-та моторна транспортна част. За кратко време е повишен в чин генерал-майор. Точно преди избухването на Втората световна война, Паулус става началник на щаба на 10-та армия. Паулус се отличава като отличен ръководител, който безупречно изпълнява задълженията си.

През 1940 година, фон Паулус е повишен в чин генерал-лейтенант и става главен интендант на армията. През септември същата година, той става заместник-началник на генералния щаб и началник на оперативната част. Паулус е бил известен със своята педантичност спрямо чистотата – винаги носел бели ръкавици, сменял униформата си два пъти на ден, която се перяла след всяко обличане.

Стар колега на Паулус, Райхнау, го предлага за новия командир на 6-та армия, след като той решава да се пенсионира. Хитлер одобрява назначението и през 1942 година, Паулус получава новия пост. Неговият пряк началник, генерал Шмид бил много силна личност и това често му помагало да доминира над мисленето на Паулус. Все пак и двамата споделяли непоклатимата си вяра и преданост към своя фюрер.

През 1942 година, 6-та армия е въвлечена в тежка битка с руската армия край Волчанск. След това е оттеглена в отбранителна позиция на линията Харков и Белград, където нанася тежки поражения на противниците. След това 6-та армия е свързана с обкръжаването и унищожението на две руски армии. За това Фридрих фон Паулус получава медала Рицарски кръст.

6-та армия, под командването на Паулус, постепенно настъпва до Сталинград. Стигнали до портите на града, те са принудени да отложат нападението, поради липсата на гориво. През септември, армията напада града, макар Паулус да смята, че северният фланг не е добре защитен, но Хитлер иска града да бъде превзет на всяка цена. Паулус отбелязва сериозен напредък и през ноември завзема почти 90% от територията на града, стигайки до Волга, макар на хората му да им привършват боеприпасите и храната. На 19 ноември руснаците предприемат офанзива. Ако Паулус беше действал тогава по-смело, по-голяма част от армията му щеше да бъде спасена, но той няма и голям избор, тъй като се подчинява на заповеди.

На 15 януари на Паулус му е присъден Рицарския кръст с дъбови листа, а две седмици по-късно е повишен във фелдмаршал. Хитлер му изпраща съобщение в което казва, че един германски фелдмаршал никога не е бил залавян от противникова войска, намеквайки с това за самоубийство, но Паулус отказва да го направи.

На 31 януари, армията му е победена и Фридрих фон Паулус е взет в плен. Първоначално отказва да сътрудничи на руската армия, но след като разбира, че приятелите му са екзекутирани след опита за убийство на Хитлер, той записва няколко анти-нацистки радиопредавания. В резултат на тези предавания, Хитлер нарежда цялото му семейство да бъде наказано със затвор. Жената на Паулус била принуждавана да се отрече от името си, но тя оказва. Единият му син, Фридрих е убит през 1944 година, в Италия. Другият му син, който все още е жив е задържан, но оцелява след войната. Паулус никога повече не вижда съпругата си, тъй като докато той е в плен, тя умира в Западна Германия през 1949 година.

През 1946 година, фон Паулус се явява на Нюрнбергския процес като свидетел на обвинението. Въпреки че признава себе си за виновен за престъпната атака срещу Съветския съюз, той отказва да инкриминира своите приятели. През следващите единадесет години на процеси, Паулус е държан под домашен арест в Москва. Най-накрая през 1953 година, той е освободен, но му е разрешено да пребивава само в Източна Германия, в Дрезден.

Фридрих фон Паулус умира на 1 февруари 1957, а през последните години от живота си е бил преподавател в в Генералщабната академия на ГДР.

Posted in Фридрих фон Паулус | Leave a comment